Какво представлява холотропното дишане?

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ХОЛОТРОПНОТО ДИШАНЕ®

Холотропното дишане е мощен метод за себеизследване и самопознание, който работи с изменени състояния на съзнанието. Разработен е от Станислав и Кристина Гроф в резултат на дългогодишна, задълбочена психотерапевтична работа, който те ползват и изучават от 1975 год. до наши дни. Представлява комбинация от интензивно, учестено дишане; специално подбрана и структурирана музика; фокусирана работа с тялото, рисуване на мандали и споделяне в група.
С помощта на измененото състояние на съзнанието се постига повишена сензитивност, достъп до дълбинния ни духовен свят /който включва материали не само от индивидуалното, а и от колективното несъзнавано/, повишена яснота по отношение на човешките отношения, както и прозрения относно екологичните разбирания на хората и връзката им с всички живи същества. Изменените състояния на съзнанието могат да повишат човешката интелигентност и креативност, да доведат до откриване на архетипни, трансперсонални и духовни области от битието ни. От тази перспектива собствената жизнена ситуация и съдържащите се в нея конфликти могат лесно да бедат преразгледани и предоляни.
Опитът, който се натрупва по време на холотропното дишане, е напълно индивидуален и се определя от това, което се явява най-актуално в конкретния момент за личностното развитие. Най-общо казано тази работа може да улесни достъпа до дълбоките пластове на индивидуалното несъзнавано, може да пробуди спомени, свързани с перинаталния опит или според Гроф това са екзистенциалните преживявания в полето на прага между смъртта и живота в процеса на раждането. Освен всичко това може да се достигне и до безкрайната област на колективното несъзнавано. Холотропното дишане е подходящо за всички хора, които искат да работят със себе си, да опознаят, развиват, променят себе си; които си задават въпроси и търсят отговори; които са изследователски настроени и искат да преживеят интензивен опит в откриване на своята истина за себе си, другите и света.
Методът на холотропното дишане има силен терапевтичен ефект посредством разтоварване и освобождаване на тялото от блокираната и застояла енергия, осъзнаването на важни и основни човешки ценности, както и разширяване на представата за самия себе си, другите и света.

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА СОУЛ КОЛАЖ®

Методът СоулКолаж® представлява процес на създаване на индивидуално тесте от карти – колажи. Всяка карта се изработва отделно за определено време, като се използват различни изображения и картинки от списания; картата-колаж отразява една характерна черта или аспект от индивидуалността на човек.

Създателката на метода Сиена Фрост нарича тези отделни аспекти от индивидуалността на човека "Нетер" - име, заимствано от египетската митология, което означава божество, сила или енергия. В тази връзка всяка карта за определена характеристика, която създаваме, се зарежда с определена енергия и сила.

Като резултат от прилагането на този метод се сдобиваме със собствено и уникално тесте от карти, които взети заедно разкриват нашата многообразна и пъстра личност. Процесът е постепенен и има терапевтичен ефект. Научаваме се да приемаме и да се обединяваме с всички свои части или аспекти, без да съдим и оценяме, откриваме невероятния си вътрешен ресурс, с който разполагаме. Освен всичко това, методът е изключително приятен и креативен, помага ни да развиваме и обръщаме внимание на интуицията си, както и на творческия си потенциал. Все важни моменти, за се чувстваме цялостни и здрави.

Всичко от което се нуждаем е мотивация за работа със себе си, творческа нагласа, ножици, лепило и списания.

За метода може да научите повече от следния сайт, който е на английски език: www.soulcollage.com.


МЕДИТАЦИЯ: ЗАЩО НИ Е НЕОБХОДИМА

Упражняването на ума ни в медитация цели усъвършенстване на нашето внимание и осъзнаване, като ни помага да оставаме фокусирани дори в ситуации на външно или вътрешно объркване и смут, да наблюдаваме взаимодействието на различните влияния, които оформят дадена ситуация и да спечелим вътрешно пространство и време, което ще ни позволи да вземем най-благоприятното решение.

Способността да забелязваме какво се случва, докато това става и да си осигурим необходимата пауза, преди да отговорим, е важно умение за справяне с потенциално стресиращи за нас изисквания в къщи или на работа. Медитацията за развиване на осъзнаване е показала, че подпомага способността за разпознаване на много бързи емоционални импулси, както и автоматични мисли, като осигурява вътрешната свобода, за да бъдат оставени да си отидат.

Много изследвания напоследък разкриват позитивния ефект на медитацията за различни групи хора, страдащи от хронична болка, рак, тревожни разстройства, депресия и други. Предизвиква положителни промени и повишава устойчивостта на имунната система.

Практикуването на медитация може да доведе до това живота ни да бъде по-осъзнат, балансиран и по-качествен. Защото с каквито и дейности да се занимаваме, ако се намираме в състояние на присъствие и осъзнаване на всеки свой акт, мисъл, емоция, както и на това, което ни заобикаля, всяко наше действие ще намери своето точно предназначение. В такова състояние ще сме готови да открием удоволствието в малките, ежедневни неща и ще изпитваме по-често чувство на наслада и удовлетворение от живота си.

четвъртък, 3 декември 2009 г.

Принципи на работа в сесиите по холотропно дишане

ПРИНЦИПИ НА РАБОТА В СЕСИИТЕ - КРЪГОВЕ НА ИНТЕГРАЦИЯ

ВЛАДИМИР МАЙКОВ
Ако същността или „сърцето” на психотерапията се състои в това, че в нея неразделно и във
всички измерения са слети изцеление и самопознание, то тогава ние можем в пространството на това ново разбиране да търсим най-ефективните психотерапевтични стратегии, ускоряващи този процес, поддържащи го и способстващи интеграцията на проявяващия се в него материал.

Холотропният процес принципно се отличава от другите процеси на психотерапия/самопознание по това, че в него не се програмира ситуацията, не се загатва и не се преценява, какво трябва да се случи и с какъв материал ще се работи. Тази особеност признава уникалността на всеки човек. Това, което възниква, в своята цялост винаги съответства на ситуацията: именно това е специфичното, именно този материал следва да бъде интегриран, независимо от това, дали това се нарича интегративна работа, психотерапия, личностно израстване или духовна практика. В преживяванията по време на холотропните сесии диагностичната ситуация е неотличима и неотделима от ситуациите на изцеление и интеграция. И от това следват принципите на работа в сесиите по холотропно дишане, които и ще бъдат обсъждани в тази статия.

На съвременния психотерапевтичен пазар се продават множество митове за това, какво е изцеление и как да се постигне. Тези митове се обосновават на фундаментални теории, напр. психоанализа, дълбинна психология, невро-лингвистично програмиране, транзакционен анализ, психодрама и т.н. и тяхната привлекателност за клиентите се потвърждава от успешната продажба на рекламираните от тях услуги. При все това, рискувайки да си навлека гнева на заинтересуваните професионалисти, ще кажа, че с редки изключения, нито едно от съвременните психотерапевтични движения не въплъщава в себе си „сърцето на психотерапията”.

Психотерапевтичен грамофон
Сред всички психотерапевтични митове основният мит, върху който са построени повечето професионални терапевтични програми, е митът за реабилитация чрез катарзис или в по-тесен смисъл митът за това, какво може да помогне на човек, занимаващ се с определена активност, насочена към вторичното проиграване на травматичната ситуация. Психоаналитиците издирват потиснатите или изтласкани биографични епизоди, но никога не позволяват на пациента, да преживее действителната травма, като поддържат ситуацията под вербална наркоза, което се счита критерий за професионализъм. Така че и тук, и в други ситуации не се случва това, което се декларира. Ние просто задълбочаваме и разклащаме един и същи коловоз, като в случая с болния зъб, който вече не боли просто, защото ни пронизва всеки ден. Катарзисът, разбиран като „очистващо преживяване” на травматичната ситуация, не решава задачата на терапията като изцеление; проблемът се състои в това, да се изтрие този запис (ако това по принцип е възможно) или да не се попада в него отново и отново. Защото при всяка провокация, могат отново да възникнат смесване на реалността с травматичната ситуация и заслепеният човек отново ще се окаже в своя неизживян кошмар, в своя ад, джунгла.
Радикалното решение се състои не в това, чрез повторение на травмиращата ситуация по някакъв начин да настъпи очистване, осъзнаване на нещо или чрез това по някакво чудо да настъпи изцеление, а в това, да се набере такова количество жизнена сила, осъзнаване, да се придобият методи на удържане, за да не попадаме при първия случай в коловоза на травмиращата ситуация, навреме да я разпознаем и още по-добре – да не снабдяваме с нито една капка енергия въртенето на пластинките на психотерапевтичния грамофон, убедително въвличащ ни в мита за онтологическата реалност на травмата. Всичко, което търси и намира край на причина на травмата и предлага терапевтичен реверс, ни забулва в съпружеската двойка митове за травмата и изцелението. ....
Същността на терапията лежи далеко зад пределите на всички представи и разбира се, всички концептуални структури. Ако ние разберем, че провокации има винаги, че източника на проблемите е по принцип безкраен, че начина, по който се отзовава организма, съхраняващ травмата от раждането, зачатието и потенциално – цялата болка и неосъзнаване на света, че никога не е предварително ясно, каква ситуация ще изиграе ролята на спусък за провала и болката – тогава единственото радикално средство – това е осъзнаване и трениране на осъзнатост, за да не се попада в демоничните капани на предишни и бъдещи страхове, да не се завърта грамофонната пластинка на предишните травми. Съответно, ако терапията като в случая с холотропното дишане, работи с екстремални ситуации, провокирайки множеството възможни травматични ситуации, то следва да се разработят и съответните стратегии, които именно да изцеляват, а не да задълбочават травмата, фиксирайки я привидно под формата на лечение. Особено опасно е, когато хората, получавайки един-два опита с холотропно дишане, се опитват да провеждат сеанси, не подозирайки, с какви сили се заиграват и колко много вреда могат да допринесат, оставяйки тези сили свободни и не прилагайки съответните методи (за които имо специално обучение) за работа с тях.
Никакво изцеление не произтича само по себи си, било при приема на псилоцибин или при холотропното дишане. Необходимо е, да се организира ситуация, която да поддържа процеса на изцеление. И ако не сме в състояние правилно да определим, какъв е проблема, то най-добрата стратегия за работа с екстремалните ситуации, е поддръжката на всичко, което възниква, създаване на опора и защита на естествената динамика на процеса на изцеление. Ако напр. травматичната ситуация е зафиксирана в ситуации на предателство или наказание, или недостатъчна грижа, то обикновеното съприкосновение с тези преживявания, може да се окаже достатъчно, за да се промени знака на ситуацията радикално и да се получи това, което е недополучено в живота. Това, с което се сблъскваме всеки път, но което е заблокирано, накрая се разгръща.
Оптималната работа при холотропната терапия – това е установено още в психоделичната терапия – е поддържане на всичко, което възниква. И оптималната стратегия за работа в пикови моменти е груповата, а вътре в групата – по двойки: единият човек се отправя на холотропно пътешествие, а вторият се намира до него и бди, охранявайки пространството от преживявания на първия.

Полет по двойки
Сама по себе си идеята на Гроф за разбиване на групата по двойки се заражда почти случайно. Той провеждал семинар с голяма група в Института в Есален, където всеки дишал сам и Гроф работил с всички дишащи в залата. Но по време на един от тези семинари, той силно разтегнал гръбначния си стълб и под заплахата да преустанови семинара, възникнала идеята, да разбие групата по двойки, където единият диша, а другият помага. И още тогава резултатите от сесията надхвърлили всички очаквания. Така, благодарение на това съвпадение, в холотропните дишания започнало разделянето на групите по двойки холонавти: ситер и дишащ.
Гроф се убедил в значението на включения допълнително асистент по време на психоделичната терапия, когато при преживявания на травми в необичайни състояния на съзнанието, човек, ако е един, се налага да контролира ситуацията, оставяйки някаква част от себе си във вида на контрльора и само по себе си това вече не дава възможност да се проявят по-дълбоките и съществени енергии. А само тяхното проявление дава възможност да се открият пространства, които са общи с източника на неврозата, психозата или сериозното психо-соматично разстройство. Ако аз снема изцяло контрола, то моя партньор следва да го поеме. Процесът на предаване на контрола е взаимен и разбира се, ако хората никога не са присъствали на холотропно дишане, проявленията на дълбинните проблеми могат да ги хвърлят в ужас: надделяване на демоничното, перинаталната динамика, необичайни екстатични преживявания, сложни моменти от сексуалната динамика и т.н. Но какви ли не форми приема процеса на изцеление, колко ли странно не е изглеждал – това е пробив на организма към цялостност, към интеграция, чрез спектър от необичайни състояния на съзнанието, много от които напомнят остра патология.
Друг момент, свързан с важността от асистиране, се състои в това, че вашият партньор във всеки един момент може да се нуждае от помощ: от просто погалване, поддръжка, знание за това, че до него има някой, могат да бъдат проектирани фигури на значимите други: баща, майка, враг, приятел, лекар и т.н.
Третият акцент е свързан със съкровения момент на охрана и защита; на още по-дълбоко ниво охраната на майката, оказвана на детето, ангелът, охраняващ своя избранник, духовете – своите подопечни. Тъй като дълбинната психологическа работа – това е вътрешно пътешествие, в което винаги се срещаме с мощни психически сили и за да премине своя път, героят или героинята се нуждаят от свой Хранител.

Охранители и свидетели
Много от вас помнят ролята на Защитника в света на магьосниците, за който разказва Кастанеда. Светът на шамана, неговият космос е изпълнен с всевъзможни по своя род духове, които са настроени неутрално, враждебно или са благоразположени към човека. И преди да се отправи на пътешествие шаманът винаги сключва договор с тях, за да го охраняват по пътя. Смисълът на този ритуал може да се разбере дори в рамките на ежедневния опит: ако се намирате в Ню Йорк, отправяте се далеко по Бродуей и се озовете на чужда територия след 120-та улица, територията на Харлем и ако тогава с вас няма тъмнокож приятел, вие рискувате много, напр. да се върнете обратно без глава. По простата причина, че това е чужда територия.
Същото се отнася за всички райони, обитавани от различни групи хора, напр. ако в Москва попаднете на чужда територия или се окажете на пътя на някакви мафиоти или не успеете да се откупите навреме. Това е обичаен опит в обичайното време. Духовните традиции обясняват, че ако напр. започнете да копаете или орете земята, а на тази земя живеят множество същества и това е тяхната зона на обитаване, изсичате гората, а там живеят белки, лисици, мечки, безкрайно количество насекоми, то всички тези същества проявяват недоволство: защото ги провокирате. И хора, чувствителни към фините енергии казват, че в този смисъл всяка местност, всяка територия на планетата, всяка област притежава своя зона на влияние, охранява се от могъщи местни духове, отговорни за големите пространства.
Всяко учение има свои охранители, всеки човек има свои приятели и защитници и в конкретния случай, разделяйки се по двойки веднага моделираме ситуацията на охрана на няколко нива на човешката взаимовръзка. Седящият или ситерът олицетворява всички охранители и защитници. Той охранява пространството от преживявания, той е този, който се намира с партньора си в най-съкровена връзка, дава възможност на дишащия холонавт безстрашно, без всякакви съмнения да се отправи в своето пътешествие. И именно, изхождайки от разбирането на природата на холотропния сеанс и силите, които се задействат в него, се организира структурата на сеанса по двойки.
Разбира се, ситуацията на взаимодействие между дишащия и ситера, се явява ключова. По тази причина е важно да се доверите на своята интуиция относно това с кой бихте искали да дишате. Послушайте своето сърце, послушайте детето у вас, ще се чувствате ли безопасно, надеждно, на време ли ще ви подадат всичко необходимо, извиква ли кандидата за партньор у вас 100 процентово доверие. По-добре да се прояви твърдост и да се каже: „Извинявай, аз те уважавам, но в дадения случай ми се иска да намеря партньор, към който интуитивно чувствам по-голяма възможност да се разкрия; може след няколко дни такъв партньор да бъдеш ти за мен, но на този етап аз имам своите проблеми и своето недоверие.” Бъдета откирити и честни, полагайте грижа за за себе си.
Ако се говори за качеството на връзката и нивото на взаимодействие между партньорите, то обичайно се употребяват термини като емпатия, съчувствие, имайки предвид това, че съпреживяваме с другия човек, способни сме да се слеем с неговите чувства. Говори се за съпреживяване и нахождение в едно пространство. Тези думи в общия смисъл са правилни, но и рисковани. Рисковани са по причина, че попадайки в пространството на вашия подопечен, може да загубите своята главна функция на охранител. Вашата задача е не само да съпреживявате, да се намирате в едно пространство и да чувствате това, което се случва с вашия подопечен. Преживяванията могат да бъдат толкова силни, че вие самия може да влезете в процес, отдавайки се на преживяването. Вашата задача, преди всичко е, да проявите непоклатима издържливост и да охранявате партньора си. За да не бъдете въвлечен в процес е необходимо да сте наясно с принципните разлики между близки, но отличаващи се неща – между емпатия, т.е. нахождението в едно пространство от чувства – и състраданието. Състраданието радикално се отличава от съпреживяването или съжалението. Състрадание – това е проява на сила, макар и понастоящем състрадателен може да бъде само човек на знанието, всички останали са обречени на съчувствие и емпатия, които непременно ни въвличат в капан и ни лишават от сила и яснота. Най-голямата уловка на съжалението се състои в това, че тя ни лишава от знание. Има няколко критерия, по които може да определите, в какво състояние се намирате, доколко сте въвлечени в процеса, доколко се намирате в състояние на безупречна помощ.
Един от критериите за разграничаване на състраданието от съчувствието е в това, че вие не пречите на човека да прояви себе си, давате му пространство. Да бъдеш състрадателен – означава да приемаш човека такъв, какъвто е и при това да не осъждаш. Да дадеш пространство – това е и прякото проявявление на състрадание. Кой може да даде пространство на човек да се прояви, както той иска? Само този, който не се бои от нищо, който сам е спокоен по отношение на себе си, който не се бои от никакво покушение на своя територия, който е безстрашен, който гледа на своя подопечен като безучастен свидетел, във всеки един момент готов да даде защита.

Динамична структура на състраданието
В будизма динамиката на процеса на състрадание, наричано Велико Състрадание – Махакаруна, се описва чрез така наречените Четири Неизмерими Катализатори на Битието. Махакаруна се състояло от четири аспекта. Първият аспект – това е Равенство като да кажем състояние на равенство във всички отношения – дълбинният слой на отношение към всички хора. За вас не съществуват различия между негри, китайци, евреи, вашата майка, вашето дете, съществено различие между Мохамед и Христос. И между човека и другите живи същества. Притежва ли кучето природата на Буда? Именно за това съществено равенство говори японския коан. Но равенството не е равнодушие. Вторият аспект – това е Радост. Радост в отличие от еуфоричност. Радост – това е чистото проявление на чувствата. Кога сме радостни? Когато сме свободни, когато тялото танцува, а гласът пее, когато всичко е проявление на творчество. Когато сме еуфорични, ние можем да сме съчувстващи, съпреживяващи, емпатични, но в същината си това е проекция на съчувствие и съпреживяване отвътре. Радостта е чиста, тя струи във всички направления. Третият аспект на състраданието е да се отличи от сантименталното съчувствие. И накрая, четвъртият аспект – това е Любов в отличие обаче от страстта. Страстта е това, което винаги ни дърпа, напр. обект на желания. Любовта – това е отдаване, жертва, възхищение, даряване на блага. Така се изразява многоизмерността на състраданието в будизма.
По време на обучението по холотропно дишане и трансперсонална психология при Станислав и Кристина Гроф станах свидетел на една история, която ми проясни разликата между състрадание и съжаление и показа, колко различни последствия може да има неразграничаването им върху личната съдба. На един от тренингите в долината Юка, където растат полу-кактуси, полу-дървета, под наименованието „Джошуа три”, където може да срещнете в тревата малки зайци и гърмящи змии, където има израстнали огромни гори, разпростиращи се насред каньона и където започва пустинята, се проведе съвместен семинар на Гроф и Джак Корнфилд. Там се запознах със забележителна жена, която дълго време е била ученичка в духовен ашрам на знаменития сидха-йога Свами Муктананда (Кристина Гроф също е била негова ученичка). Този велик индийски майстор обединява в своя жизнен път бхагти (любов) и сидхи. Достатъчно му е било само да засвири на традиционен индийски инструмент и да затананика някаква песен и с хората се случвали странни неща: влизали в спонтанен транс, покатервали се по дърветата, получавали знание и т.н. Това бил несъмнено реализиран човек, у който се проявявал пълния спектър на сидхи.
И ученичката на Муктананда по време на сесия по холотропно дишане, 8 год. след смъртта на своя учител преживява нещо ужасно: тя видяла как по течението на жълта река плава някакъв предмет, напомнящ по странен начин на дърво с вдлъбнатина и в тази вдлъбнатина – някакво познато лице на човек, жълто лице на мумия с черни свлечени коси. У нея останало силното усещане за среща с нещо, което я е шокирало някога и едновременно с това – остро усещане за болка в тазобедрената става, която я преследвала вече 8 год. На обсъждане в групата, когато тя започнала да разказва за своето преживяване, изведнъж нещо я накарало да настръхне и тя казала: „Боже! Това е бил Свами (Свами Муктананда!)! Това е Учителя, аз видях Учителя!” И на въпросите в групата разказала, че когато учителят си отишъл, за цялата общност това бил страшен шок: те загубили своя Баща, своя Наставник, своя Учител. И по време на прощаването с Муктананда учениците му били допуснати в залата, където бил мумифициран в позата лотос. И когато тя излязла, на нея й се сторило, че неговите стави са чудовищно изкълчени, по неестествен начин обърнати наопаки. Буквално игла пронизала краката й и оттогава се появила непреодолима болка в тазобедрената става. И никакви изследвания не открили органическо нарушение, нито едно лечение не я избавило от болката. На другия ден след виденията на повития Учител, болката изчезнала и доколкото ми е известно повече не се е появявала.
Когато изпадаме в съжаление, не знаейки, че съжалението не е състрадание. Съжалението към Учителя крещяло: „Не мога да издържа това, как са му извърнати нозете, сигурно и при мен ще е така!” Със съжалението нараняваме не само себе си, но и поразяваме другите. Състраданието е спасяващо, то освобождава, дава пространство на всички да проявят всичко. Поради това дишащите и ситерите, бъдете състрадателни. Давайте си един на друг пространство, подъдржайте го и го охранявайте.

Танц на холонавта
Оптималната стратегия на дишащия може да бъде описана съвсем просто – да бъдеш съвършен актьор. Какво означава да бъдеш съвършен актьор? Това означава напълно да се отдадеш на преживяването, без да бъдеш самото преживяване. Ако някой от вас някога се е занимавал с актьорски тренинг или е наблюдавал, как играят актьорите, сигурно е видял, че съвършеният актьор е винаги свободен. В какво се състои естествеността в играта на съвършения актьор? В това, че той се намира в образа, но не е завързан за ролята, той действително живее в нея. Поради това, какво означава да бъдеш в преживяването? Това означава да не си натрапваме никакво преживяване, да не програмираме преживяванията, да приемаме всичко, което идва на всички равнища. На равнището на тялото възникват някакви чувства – не ги отхвърляйте, ако ви се иска да се раздвижите – раздвижете се, влезте в ролята на човек, който се занимава с дълбинна работа, съхранявайки усещането за лекота на играта, каквато и да е, по-сложна не би могла да бъде в дадения момент.
Намирайки се в сеанса, вие следва да дишате, което е необходимо за преноса на енергията и катализиране на необичайното състояние на съзнанието. Вие дишате по-дълбоко и по-често от обичайното. Задачата на ситера се състои в това, да напомня за дишането, за някои това може да е сложно и за тях може да е нужно просто да се каже, да се помогне, да се напомни, да се поощри, да се диша заедно с тях, за да преминат бариерата на защитата. Често невъзможността да се диша интензивно е свързана с това, че материалът, който тръгва да излиза, отдалече му се струва на човек доста опасен и страшен. Именно с това са свързани по-голяма част от дихателните блокажи. В този момент винаги може да се помогне на човек да започне да диша.
И така в състояние на съвършен актьор, вие спонтанно играете, танцувате своя танц, танцът на преживяването – не в буквален смисъл, когато някои стават и започват да танцуват (това вече е защита). Препоръчително е, дори когато в някакъв момент спонтанно сте започнали да се движите в изправено положение, да се направи опит за заземяване и в никакъв случай да не се отдаваме на такива колективни дискотеки, както се случва на някои семинари (аз случайно видях, как понякога холотропното дишане се превръща в колективно танцуване).
В процеса винаги съществуват две граници на преживяванията. От една страна, вие винаги усещате себе си като вас самия, като някаква своя самоидентичност, доколкото вие сте изминали някаква част от живота си до настоящия момент, и в същото време чувствате, че възникват някакви спомени за някои ситуации, реални или фантастични – тук в дадения случай това няма значение. Всичко, което възниква спонтанно, има някакъв смисъл или резонира с това, че има голямо значение за изцелението. И ето, оставайки в залата, оставайки със себе си, в същото време вие не си пречете да влезете в ситуация на преживяването. В това е най-оптималната стратегия на участника. Без да пропъждаме, без да говорим: „Не, тук аз не мога да тръгна след нищо, доста е страшно!” или „Нима това може да ми се привижда – какъв кошмар!” Не се бойте, влезте в преживяването, поканете го, разгледайте го, бъдете негови изследователи. И може би, ако започне да ви поглъща, поиграйте с това преживяване, сменете ролите, но в същото време вие се намирате в залата, помните и знаете - какво щастие, че се намирате тук, че до вас е и седящия холонавт, че това е учебна ситуация. Такава ситуация аз наричам бифокално внимание и развитието на бифокалното внимание може да бъде отправната точка за интеграция на преживяването.

Два потока на интеграция
Какво е това интеграция на преживяванията? Мога да го илюстрирам с поток вода, течащ чрез дирите (проблемите) в нас. А после общото ниво на водата (интуиция, конкретно обединение) се повишава и проблемите се интегрират, водовъртежите изчезват завинаги. Това е образ за интеграция, но същността й е в това, че напълно влизаме в пространството на преживяването, но не потъваме в него. Това е първият поток на интеграция. И вторият поток на интеграция: ситуацията е открита, отнякъде, от неведомия хоризонт, от несъзнаваното, от неведомата повърхност на лентата на Мебиус, която символизира нашата психика, ситуацията настъпва към нас, навлиза в яснотата на съзнанието ни и ние я приемаме. Следователно ние навлизаме в някаква ситуация и ситуацията навлиза в нас. Два потока. Ние сме съвършени актьори, ние навлизаме в ситуацията като свободни хора и ситуацията навлиза в нас като някаква роля, която ни се предлага и ние танцуваме тук, играем, радваме се, изумяваме се и приемаме всичко, което се случва. Това е свобода, това е чувство за пространство, разбира се то изразява също и охраната на собствените ни скрити дълбини и проявлението на истинското състрадание към себе си, което означава – свобода и воля за знание.
На по-дълбоко равнище първият поток на интеграцията произтича от нашето холотропно състояние и ние интегрираме това състояние с всички други разединени от него психични пространства на конкретното равнище. А вторият поток на интеграцията – това е интеграцията на целия наш живот в холотропно състояние, в нашата природа, в света на нашето съзнание. И, ако ние сме направили това, тогава травмата никога не се повтаря, ние не се подхлъзваме отново и отново в същия коловоз и това, което е било травма, се превръща в знание, осъзнат опит. Ето тук се случва решаващото, ако използваме езика на гещалтпсихологията превключване на гещалта, но това съвсем не е описваното в гещалтпсихологията и това не е преформиране, за което говорят в невро-лингвистичното програмиране.
По този начин, интеграцията на материала започва направо в сесията, в този момент, когато възниква преживяването, то е неотделимо както от диагнозата, така и от работата; ние се включваме в два потока на интеграция, които само при описание отвън изглеждат като два, но ако се намираме в холотропно състояние на съзнанието, то това е един поток. Тук е особената логика, която трудно се обяснява с обикновени думи, но преживявайки я веднъж, разбираш, за какво става дума. Работата в сесията е първият кръг на интеграция.

Кръгове на интеграция
Вторият кръг на интеграция се случва в края на сесията, ако има специфични показания, напр. явна незавършеност на процеса, съпроводена с неудовлетворително самочувствие. Това е фокусираната работа с тялото.
Интеграцията продължава, когато рисуваме своите пеживявания във вид на мандала. Това е третият кръг на интеграция. Тук използваме, доколкото много от защитите се намират на вербалното равнище, невербалния език, в който няма толкова много контролираща енергия. Тази техника на рисуване на мандали е изработена от Джоан Келог и се е използвала много години за интеграция на психоделичните сеанси. Нейните източници са от още по-рано – аналитичната психология на Юнг, в която широко се е прилагало рисуването на мандали.
Макар че съществуват многообрзни и сложни техники на анализ на мандалите, в холотропния метод на съответния етап от интеграцията най-важното е – да се излее и изрази още неизразеното във визуалния план на опредметения жест. И понякога в момента на рисуването или в момента на разказа се обединяваме с това, с което не сме се съединили, в нашето съзнание навлиза това, което до този момент е отсъствало в него. При това – това навлизане, съвместяване, може да се случи в разни планове, не само в плана на „Аха, ето, накрая разбрах”, а в плана, че нещо се е случило и изведнъж преживяваш чудо, чудото на нова пълнота, чудото на ново разбиране, може да бъде неизразимо. Поради това използваме тази техника, която се намира отвъд пределите на думите, но от друга страна, тази техника е комуникативна, тъй като ни помага да осъществим петия кръг от интеграцията – по отношение на въвеждането на това знание в ежедневния живот.
Поради това рисувайте мандали, рисувайте спонтанно, дори ако ви се струва, че не умеете да рисувате, рисувайте, използвайте всички цветове; тук вие проявявате това, което понякога може да изглежда невидимо. И може би, на следващия ден или в момента на рисуване вие разбирате, че този жест, който спонтанно се е проявил под формата на рисунък, е продължение на този жест, който е бил в сесията и си спомняте за него сега; и този образ, който възниква, се явява образа, който е липсвал, за да се завърши гещалта. Това също е продължение на интеграцията.
И по-нататък при разказа за сесията ние анализираме нашите картини, ние рисуваме, както ни се иска и само толкова, колкото ни се иска. Мандалите са като визуален дневник, някакви йероглифи на преживяванията и не е необходимо да правим от това картина на Рембранд. Някой напр. танцува по-добре, отколкото рисува; Гроф рисува блестящо. Но не в това е работата, а в това да проведеш определен етап от работата.
И накрая, четвъртият „регламентиран” или обозначен в процеса на холотропните семинари, кръг от интеграцията – това е интеграцията по групи, когато разказваме за преживяванията си и разказвайки за тях, ние се стремим максимално да пребиваваме в енергията им, още веднъж да навлезем в тази енергия и да я предадем като поток от думи /реч/, а не като логическо изложение, без да се обяснява, а просто да бъдем проводник на това, което се е случило. Това е най-оптималната стратегия, която произтича от това, което не сме в състояние да разберем концептуално, тези сили, с които имаме работа; ние нямаме адекватни понятия. Ние обичайно сме спонтанни, който иска да разказва – започва. Като правило започва дишащия, за него това е бил главния ден, а охранителя и свидетеля, седящия може след него да добави нещо. И тук, в микрообщуването, в групата ние се учим, първо да говорим за нашите преживявания на езика на нашите преживявания. В този смисъл понякога е добър следния методологически принцип на разказа в настояще време. Не: „Аз дишах, и ето яви ми се еди-какво си и после бягах, и после пълзях по тунела и т.н.”, а „Дишам, появи се това, устремявам се, пълзя по тунела ...”. Това помага да си спомним и да пребиваваме в качеството на енергията. Идеално е да пребиваваме в енергиите на процеса и да говорим на неговия роден език.
Без да развивам тук грандиозната тема за автентичния „език на преживяванията”, ще дам само няколко отделни примера.
Когато посетих Лондонския център „Изток – Запад”, преминавайки по етажите, дочух на едно място вопли и викове. Загледах се и видях жена, както после стана ясно баронеса, седи в детски манеж, захванала се за една летва, гледаща достатъчно смислено и после очите й станаха като копчета, като на малко детенце и тя започна да вика: „АААААА”. Жената се учеше на „първичния вик”, който според автора на тази методика Александър Янов може да внесе в съзнанието детската памет. Научавайки се на тази техника, тя може да бъде въведена в процеса на дишане и в разказа за дишането, там, където това е автентично.
Пеенето, вибрациите са много добро средство за очистване на мозъка от крайните биохимични метаболити на неговата активност, от тази мръсотия, която се натрупва и по никакъв начин не се извежда навън. При пеенето даже се повишава яснотата. И ако проблема при дишането или при разказа е свързан със загуба на яснота, не е лошо да се използва техниката на дишането, която се прилага от суфиите. На своите ритуални срещи, които се наричат зикри, те изпълняват пеене на небесния коран, написан на езика на птиците. При това те издават звук както при вдишване, така и при издишване, това е непрекъснат звук, който символизира непрекъснато съединение с Аллах. Пеенето, в това число и суфиското – прекрасен способ за внасяне на всички гласове на преживяванията в групата и завършване на четвъртия кръг.
И накрая, интеграцията продължава и по-нататък, по време на следващите сесии, по време на груповата работа, по време на съня. И това са следващите нива на интеграция, доколкото последната задача на интеграцията се явява съединяване на опита от сесиите с живота. Ето какво се явява пети кръг на интеграция – последният, но може да бъде и вай-важният. И сесиите по холотропно дишане или други психотерапевтични семинари и групи за личностно израстване нямат никакъв смисъл, ако не сме в състояние да интегрираме това знание, новият опит и новата свобода в ежедневния живот. И с какъвто и да е език, с каквато и да било психотерапевтична техника да работим, принципите на интеграция са едни и същи – ако те съхраняват и изразяват „сърцето на психотерапията”.

Кога крещят мълчащите агнета?
Както вече беше отбелязано, често ние започваме да си спомняме и разбираме това, което се е случило с нас по време на сесията, в момента на рисуването или разказа в групата. Нещо в нашите вътрешни пространства се съвместява именно тогава и дава сила на нашата реч и енергия за нашето разбиране. Този тънък момент от интегративния процес, който се развива не от подбутване или нетърпеливо подканяне, а по силата на преминаване по определен смислов път, е добре показан във филма „Мълчанието на агнетата”. Филмът е нтересен с осветляването на много психологически проблеми, напр. един от тях – съчетанието на канибализма и гениалната проницателност у един от главните герои, садиста и людоеда Лектър. Друг проблем е изразен в „мълчанието на агнетата”, техния вик, застинал в душата на героинята във филма. Тук разследването на престъплението от жена, младата агентка на ФБР, се явява едновременно решение на проблема в собствения й живот, когато се пресичат работа, живот и кошмари от детството, когато Лектър, който притежава чудовищна психологическа интуиция, както и неговия апетит, й подсказват не само това, как да открие престъпника, а и как да престане да бъде жертвено агне, да се справи с вика, застинал в нея, когато на подрастващата девойка съобщават за убийството на баща й. И спасението на жертвите от ръката на маниака се превръща в собствено спасение от хладината след загубата на бащата, която след това се промъква в паметта като тревожното мълчание на агнетата.
По този начин в контекста на холотропната терапия филмът е много интересен като прекрасна демонстрация на това, как често не сме в състояние да разберем самите себе си дори чрез интелектуални усилия, че сме длъжни първо да изживеем нещо и едва тогава, съвместявайки в себе си разни пространства, преминавайки пътя на търсача, пътя на загадката, инсцениран от Лектър, ние успяваме да снемем заклинанието от миналото – плача на агнетата, който ни е държал всичките тези години.
При дълбинната работа е безмислено да търсим буквалния смисъл в действията: той не съществува, както не съществува окончателна диагноза, прочит и интерпретация. Или можем да кажем, че има такъв, но той е неизразим, така че избора на десетки прочити вече се явява изказване чрез картини, защото има още стотици. Но само действието се явява по-съвършено, цялостно в този смисъл, че да се постави точка в ситуацията. Резултат в сесията има винаги, даже когато ни се струва, че няма. Недоволствата и емоциите възникват, когато чувстваме, че „не се е получило”. Оказва се, че ние винаги очакваме нещо, въпреки че стотици пъти чуваме, да не очакваме нищо и да приемаме с благодарност всичко, което се проявява. Маса очаквания, много самооценки са се явили за кратко по време на сесията и в крайна сметка се е създала определен род емоционална нагласа, при което главното се изплъзва: ние не виждаме това, което с нас се случва точно сега.



Няма коментари:

Публикуване на коментар